В най-тежките моменти в моя живот, когато съм си лягала и нямам никаква мечта, си казвам: „Даниела, щом нямаш мечти, с тебе е свършено. Трябва да имаш мечти.“
Когато преди повече от 15 години се запознахме с Мартин Кръстев, той също имаше мечта да направи протезен център. Пътищата ни се разделиха. Всеки пое по негов път. Може би не беше узрял моментът да осъществим това начинание.
Една есенна вечер през 2008 г. пред моя блок ме очакваше Мартин с подарък за рождения ми ден, с присъщата му галантност. Познайте какъв беше подаръкът – букет цветя и принтер. Даже мисля, че цветя нямаше – само принтер. С принтера сякаш ми даде знак – давай да се хващаме за работа.
Намерихме си съмишленици, съдружниците на Мартин – Иван Пеев и Емил Матев. Техният бизнес е много далече от протезирането, но застанаха зад нас и дадоха всичко от себе си, за да осъществим тази своя мечта. Има една поговорка – „Когато една врата се затваря, друга се отваря.“ Много е правилна, защото преди две години, когато трябваше да напуснем предишното място, където се помещаваше центърът, си казахме, защо не направим това, което винаги сме искали – да имаме собствен протезен център, собствена сграда. И ето сега имаме този прекрасен Център за протезиране „АЛЕГРО“.
Така започна разказът на д-р Даниела Данчева или Дани, както наричат служители и пациенти управителката на протезния център.
Надмина ли очакванията Ви това, което се случи след 10 години, д-р Данчева?
Не, всичко е дежа вю. Всичко е в главата ми още оттогава. Следва естествения си път. Нещата си идват едно след друго. Още когато падна Берлинската стена, аз знаех, че това ще се случи. И започнах работа в социалното министерството. Защото трябваше да се започне с нормативни промени. Германците, които посещаваха България, ме питаха – защо не може и в България да се въведе модулното протезиране? Защото първо трябва да има съответните закони, правилници и наредби, им казвах аз. Тогава идваха при министър Коралски, получаваха обещания, но нищо не се правеше. В ония години за една подколянна протеза се даваха 400 лв., толкова струваха и едни обувки и журналистите писаха „Обувките на Масларова струват повече от една протеза за крак“.
Но те не струват и колкото обувките на Масларова, нали?
Медицинските услуги са скъпи. Това е технология, която не е масова. За да се разработи, трябва да инвестираш милиони. Да произведеш примерно карбонови стъпала, електронни колена, да изработиш протези, които да вървят в крак с техниката. Често питат защо една протеза е толкова скъпа – ами скъпа е, защото протезните модули са медицински изделия в малки серии и протезата се изработва по индивидуална мярка. Докато един айфон се произвежда в милионна серия. Ако някой не поеме да заплати тези медицински изделия, няма как да стане. Протезите в Германия се плащат от здравната каса.
Затова започнах стъпка по стъпка. Четях денонощно, анализирах, проверявах, търсех депутати, които да бъдат лобисти, да вкарат съответните законови промени – за шофьорите инвалиди, за какво ли не. Разбира се, у нас нещата стават с костенурско темпо, но както винаги съм казвала – правя неща, които трябва да се случат рано или късно. Това винаги е било в главата ми, аз съм си следвала пътя, в този път, слава богу, се събрахме съмишленици, това е изключително важно, но също не е случайно. Не е случайна срещата ми с Мартин Кръстев, с когото рано или късно трябваше да се съберем. Не е случайно, че ни подкрепиха Иван Пеев и Емил Матев. Рядкост са бизнесмените, които са готови да инвестират в нещо непознато, далечно от техния бизнес.
Успяхме да привлечем проф. Бекер. Той е разработил програмите за обучение на протезисти. У нас през 1992 г. държавата е решила, че нямаме нужда от специалност „ортопедичен техник“ и я закриват. Това е голямата драма на българското протезиране, че няма всъщност квалифицирани кадри. Една протеза на 99% зависи от ортопедичния техник – може да купиш най-скъпите материали, да сложиш най-скъпите модули – протеза няма да направиш. Пет години се обучават – анатомия – мускули, нерви, откъде минават… биомеханика, биодинамика и т. н. Проф. Бекер повярва в нас и се посвети на това да обучава нашите момчета. Идваше тук, те ходеха там. Той е работохолик-идеалист.
Привлекли сте световно признат специалист, а с институциите как работите?
Нашият бизнес е зависим от институциите. Протезирането е медицинска услуга, която човек не плаща от джоба си – не е да отидеш в магазина, да ти хареса нещо и да си го купиш. Ние постоянно сме на тръни да не ни сервират някоя промяна в ущърб на всички ни.
Все пак намерихте ли съмишленици?
Все още търсим. В момента се подготвя голяма промяна и е важно да потърсят и нашето мнение, на хора от бранша, които сме наясно с потребностите на пациентите. Когато аз предлагам някакви промени, винаги анализирам, проучвам, виждам как трябва да стане, съветвам се. По-рано, за протезите, по закон, по правилник, хората получаваха в рамките на 10 дни заповед за изплащане на медицинското изделие от социалното министерство. Идваха с тази заповед и правехме протезата. Сега ги бавят по 3, по 4 месеца. И човек вместо след като му е направена ампутацията, заздравял му е кракът, да може да се изправи и да проходи, седи по 4-5 месеца и ние не можем да му направим протеза. А това е сериозен проблем, който министерството трябва да чуе.
Какво поема социалното министерство в момента?
Много малко, но тази тема не ми се коментира засега. Защото винаги съм казвала – ние първо трябва да покажем стандарт, качество и тогава да отидем и да кажем – ето има стандарт, има качество, дайте да направим нещо, за да има адекватна реимбурсация на протезите. За съжаление, в България ортопедично-технически бранш, бранш на протезистите, няма. За да може като бранш да заявим исканията си. Знаете ли какви стандарти има разписани за зъботехниците? Имат стандарти и правила, включително и за най-малката шпатулка, която трябва да съдържа една зъботехническа лаборатория.
За нашата дейност няма никакви стандарти, никакви правила, никакъв регламент. Когато с Мартин отидохме в социалното министерство и им представихме нашите предложения, бяхме проучили как е в Чехия, как е в Германия. Там има подробни и ясни условия и критерии, на които трябва да отговаря един протезен център – точно какво оборудване трябва, какви помещения, какви инструменти.
Има ли с кого да водите диалог в момента?
Бисер Петков, в интерес на истината, е един много добър министър, много спокоен, умен, човек, който може да анализира нещата и с него сме имали разговори. Както и с директорката и експертите от Дирекцията за хора с увреждания в Социалното министерство, с които сме имали много добра и ползотворна съвместна работа. За съжаление, сега вече по закон тези плащания се прехвърлят към здравната каса. Здравната каса, естествено, се опъва и казва – не щем. Защото нямат експертния капацитет.
Това са пак прибързани неща. Ама чакай сега – ти пишеш в закон, че от 1 януари медицинските изделия ще се поемат от здравната каса. А има ли готовност здравната каса – не финансова, експертна готовност има ли? Първо подготви хората, които ще се занимават с това. В Германия в здравните каси има цели дирекции, които се занимават само с изплащането на медицинските изделия от групата технически помощни средства за инвалиди. Списъкът за протезите, които плащат немските здравни каси, наброява над 800 позиции.
Първо анализирай, подготви нещата, а не да пишеш закон – от 1 януари протезите минават към здравната каса. То няма още стандарти на кого е разрешено да прави протези! Преди време имаше едни случай във Варна, дето един едва ли не в един плод-зеленчук правеше протези.
Щом дейността не е регламентирана, вероятно има центрове, които работят непрофесионално?
Да, за съжаление, има. Когато предложих на Минчо Коралски, директор на Агенцията на хората с увреждания, да променим наредбата, за да имат право да се регистрират само хора, които отговарят на определени критерии, той каза, че медицинските изделия са към Изпълнителната агенция по лекарствата. Казвам – нищо подобно – ИАЛ единствено и само регламентира самото изделие, дали отговаря на стандартите – примерно една модулна колянна става дали отговаря на стандартите за медицинско изделие от клас еди-кой си, но самата дейност на протезните работилници се регламентира от АХУ – кой има право да прави протези и кой не.
Сега излиза така, че тази работа ще я поеме здравното министерство. Чух, че има някаква работна група. Сега съм подготвила едно писмо до здравния министър, да разбера коя е тази работна група и да ни включат в нея. Това би било от интерес на всички. Защото, когато се сложат строги регламенти, ще се отсеят мошениците. Сега покрай сухото гори и мокрото. Затова казвам – дайте да сложим ред, правила и стандарти.
Доста работа Ви предстои, както разбирам. Как си почивате?
Не знам. Аз си почивам, като се прибера вкъщи и махна всички тези протези от тялото си, особено през лятото, когато е кошмар. Аз, с 4 протези, все едно съм с ботуши и ръкавици. И най-големия кеф за мен е като се прибера, да махна всичко и да си почивам. Имам толкова непрочетени книги… Някои приятели ми се сърдят – не сме се виждали… А какво значи да си почива човек?
Да прави нещо, което му доставя удоволствие, но да не е свързано с работа, според мен. Струва ми се, че животът Ви минава в този център.
Естествено е, когато искаш да изградиш нещо, да посветиш всичко на него. Това е напълно естествено. Иначе всичко това нямаше да се случи.
Центърът вече е факт, една мечта е реализирана. Каква е новата Ви мечта?
Центърът е факт, но предстоят много битки, защото тези пациенти, които видяхте с електронните колена, са хора, които са намерили спонсори. Тези изделия не са достъпни за всички пациенти. Битки предстоят, защото нормативно, от 2008 г. плащанията за протезите не са променяни. Посочете ми една сфера в нашия живот, в която цените не са променяни 11 години – няма такава. Защо не са променяни – защото няма бранш. Ако имаше бранш, който да регламентира дейността си и добрите практики и по този да защитава не само своите интереси, но и интересите на своите потребители (т.е. пациентите с ампутирани крайници), нямаше да е така.
Изглежда сте сами в усилията си…
Не, не сме сами! Заедно сме с хилядите наши пациенти. Най-голямото удовлетворение за нас е, когато след успешно протезиране, пациентите ни възстановяват своята мобилност и могат отново да се радват на привичното за тях ежедневие – да карат кола, да работят и да се радват на деца и внуци. Тук няма героизъм, има технологии, микропроцесори, хидравлика, пневматика и съвременни материали, същите благодарение на които хората един ден ще отидат на Марс. Ето нашият пациент Янко Запрянов, който е с бедрена протеза, обработва 1800 декара земеделска земя, кара мотор и пътува по света. Или нашият колега Александър Севиля, който е с подколянна протеза и е един от най успешните ортопедични техници. Той работи по 8 часа всеки ден, грижи се за семейството си и трите си деца. Или Борислав Симеонов, музикант, който благодарение на електронното коляно и качествено изработената протеза, се върна на работа във Филхармонията като контрабасист. Всички те работят и плащат данъци, не окрилени от някакъв “висок дух”, а защото имат хубави качествени протези. Без тях те щяха да седят в инвалидните си колички и да чакат социални помощи. Историите на тези и други наши пациенти може да видите във филмите на нашият сайт и фейсбук страницата ни.
Вижте цялата статия тук!